Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Expensive Shit: Фела Кути и силата на дългата форма
Колко време е нужно на една песен, за да покаже всичко, което може? При Фела Кути въпросът рядко се побира в стандартния радиоформат. Expensive Shit предлага само две композиции, но всяка от тях заема пространство, в което ритъмът може да се разгърне постепенно. Две заглавия, повече от двайсет минути Официалният каталог датира оригиналния албум от 1975 г. Заглавната композиция продължава 13:13, а „Water No Get Enemy“ — 11:00. Това са дължините, посочени за представеното в каталога издание; датата на по-късното преиздаване не бива да се смесва с годината на оригинала. Източник: официалният каталог на Fela Kuti. Биографичната хронология отбелязва 1975 г. и с промяната на името на групата към Afrika 70. Албумът принадлежи към много продуктивен период, в който Кути издава няколко отделни записа. Източник: официалната хронология за 1975 г. Повторението като пространство Дългата композиция поставя различна задача пред слушателя. Вместо да чакаш следващия припев, можеш да следиш как малките промени пренареждат познатия ритъм. Влизането на инструмент, кратък отговор или нов акцент придобиват тежест, защото вече си усетил устойчивия фон. Пусни едната страна докрай и остави телефона настрана. После се върни само към началните две минути. Вероятно ще ги чуеш различно, след като знаеш накъде водят. Това е полезен начин да различим повторение от застой: първото може да създава очакване, да събира напрежение и да променя собственото ни усещане за време. При такава форма продължителността е част от музикалната идея.
The Sidewinder: Лий Морган намира ритъма на големия пробив
Джазова композиция с продължителност около десет минути може да има силата на незабавно разпознаваем хит. The Sidewinder на Лий Морган показва как устойчивият ритъм и ясната тема могат да привлекат внимание, без да премахнат пространството за импровизация. Пет композиции и един голям пробив Албумът е записан през декември 1963 г. и излиза през 1964 г. Според историята на Blue Note заглавната пиеса използва 24-тактова блусова форма, а съкратена версия достига до публиката като сингъл. Морган е автор и на петте композиции. С него свирят Джо Хендерсън на саксофон, Бари Харис на пиано, Боб Краншоу на бас и Били Хигинс на барабани. Останалата програма включва Totem Pole, Gary's Notebook, Boy, What a Night и Hocus-Pocus. Какво има зад запомнящия се ритъм При първо слушане е естествено да следвате основния пулс. При второ опитайте да останете с тромпета: как Морган разполага фразите спрямо ритъма и кога избира да остави пауза. Постоянното движение отдолу прави малките отклонения отгоре по-осезаеми. После продължете отвъд заглавното парче. Албумът не е просто дълга рамка около един хит. Различните теми дават възможност да се чуят и други отношения между духовите инструменти и ритъм секцията. Точно тук е удоволствието от цялостното слушане: разпознаваемото начало ни въвежда, но останалата музика разширява представата за автора. Популярността на една пиеса може да бъде вход към албума, стига да не се превърне в причина да спрем след нея.
Selected Ambient Works 85–92: електронна музика за вътрешни пространства
Думата „ambient“ може да ни подведе, че предстои музика без отчетлив ритъм. Selected Ambient Works 85–92 показва колко свободна може да бъде границата между атмосфера и движение. Някои композиции канят да следим мелодията, други постепенно преместват вниманието към ударните. Тринайсет различни пространства Албумът на Aphex Twin е издаден на 9 ноември 1992 г. Датата е посочена в каталога на Apollo Records, заедно с тринайсетте композиции. Програмата започва с Xtal и завършва с Actium; Tha продължава повече от девет минути, а кратката i — малко над една. Същата последователност присъства и в архивния японски каталог на Sony. Разликата в продължителностите подсказва важна особеност: тук няма един задължителен размер на музикалната идея. Един мотив може да бъде показан за миг или оставен да промени възприятието ни чрез продължително повторение. Как се слуша бавната промяна Опитайте да сравните Tha и i. При първата следете кога започвате да забелязвате тихите детайли около устойчивия модел. При втората обърнете внимание какво остава в паметта след краткия откъс. Това са два различни начина музиката да използва времето. После се върнете към Xtal и Heliosphan. Не е нужно да разделяте звуците на „за клуб“ и „за слушалки“: мелодията и пулсът могат да изпълняват и двете задачи едновременно. Албумът е интересен именно с тази свобода. Той позволява да слушаме общата атмосфера, но възнаграждава и вниманието към конкретния ритмичен детайл. Изборът на фокус променя преживяването, без да е необходимо самият запис да се променя.
Blue Monday: седем минути, които промениха клубния под
Седем минути могат да бъдат дълго време за поп сингъл и съвсем естествено пространство за клубен запис. Blue Monday използва това пространство уверено: първо изгражда движение, после постепенно допуска гласа в него. Песен във формата на дванайсетинчов сингъл New Order издават оригиналния запис на 7 март 1983 г. чрез Factory Records. Той е дълъг 7 минути и 23 секунди. Историята на изданието и по-късните ремикси е проследена от Rhino. Продължителността е важна за начина, по който песента работи: инструменталното изграждане е част от преживяването, а не пречка пред припева. Обложката на Питър Савил напомня компютърна дискета и използва цветен код. Тази връзка между запис, технология и визуален език е описана в материала за четиридесетгодишнината. Корицата и звукът говорят на сходен език, без да е необходимо върху изображението да стои обичайният портрет на групата. Какво да чуем под машинния ритъм В разказите на музикантите за създаването изпъкват клубната посока и конкретните отношения между басовия синтезатор, касата и острия удар на барабаните. Това насочва вниманието към нещо повече от общото определение „танцувална песен“. Проследете първите минути и забележете колко малки промени могат да поддържат интереса. Нов слой не е задължително по-силен; понякога просто измества центъра на вниманието. Когато вокалът се появи, инструменталният свят вече има собствен характер. Сравнението с по-кратък радио формат също е показателно. Дългият вариант позволява да усетим натрупването, вместо само да разпознаем основните мотиви. Blue Monday е добра отправна точка за разбиране защо клубната музика често разказва чрез постепенно изменение на ритъма и тембъра, а не чрез непрекъснато добавяне на нови думи.
Hounds of Love: двете лица на един смел албум
Една плоча, две различни покани за слушане. Първата страна на Hounds of Love предлага песни, които могат да живеят самостоятелно. Втората настоява да останем до края на една свързана история. Кейт Буш използва самата форма на албума като част от композицията. Познатите песни и скритото пътешествие Издаден през 1985 г., това е петият студиен албум на Буш. Официалната страница изброява пет песни в първата му част: Running Up That Hill, заглавната композиция, The Big Sky, Mother Stands for Comfort и Cloudbusting. След тях започват седемте части на The Ninth Wave. Началото на този цикъл е And Dream of Sheep. В описанието на самата изпълнителка героинята е изгубена в морето. Това конкретно положение превръща съня, водата и човешкия глас в опорни точки за слушателя. Не е нужно да измисляме биографично обяснение, за да следим драмата. Как форматът променя вниманието Опитайте да чуете първите пет песни в произволен ред, а после върнете оригиналната последователност за втората половина. Разликата се усеща в очакването: отделният хит търси завършек в собствените си минути, докато цикълът оставя въпрос, който следващата част трябва да поеме. Обърнете внимание и на пространството около гласа. Някои моменти звучат близки и човешки, други отварят много по-голяма, почти театрална среда. Тъкмо тези преходи заслужават спокойно слушане, а не прескачане към познатия припев. Hounds of Love показва колко различни задачи може да решава един албум: да събере силни самостоятелни песни и същевременно да предложи цялостен разказ. Двете половини се допълват, защото изискват различно внимание.
Ramones: четиринайсет песни, които не губят време
Колко време е нужно на една песен, за да каже всичко? Дебютът на Ramones задава въпроса с почти нетърпелива прямота. Няма дълго подготвяне на сцената: китара, бас, барабани, глас — и следващата песен вече е на вратата. Малък бюджет, ясно решение Едноименният албум излиза през 1976 г. Според официалното представяне на Rhino той е записан за малко повече от седмица с бюджет малко над 6000 долара. Четиринайсетте песни се побират в по-малко от половин час. Сред тях са Blitzkrieg Bop, Beat on the Brat, Judy Is a Punk и I Wanna Be Your Boyfriend. Източник: Rhino, Ramones. В състава са Джоуи, Джони, Дий Ди и Томи Рамон. Зад агресивната повърхност стоят и връзки с поп и рок музиката от 60-те: албумът включва версия на Let's Dance, известна от Крис Монтез. Източник: Rhino, музикалните корени на дебюта. Краткостта е форма Лесно е да възприемем тези песни като недовършени заради продължителността им. По-полезно е да се запитаме какво би се променило, ако всяка получи още две минути. Ще стане ли идеята по-ясна, или ще отслабне първоначалният удар? Чуй I Wanna Be Your Boyfriend между по-бързите композиции. Мелодичността не е чуждо тяло в албума; тя е част от неговата конструкция. Елементарната на пръв поглед рамка оставя място за запомнящ се мотив и характерен глас. Дебютът не достига американския топ 100 при първоначалното си издаване. Това е полезна подробност, когато говорим за влияние: непосредственият търговски резултат и дългият живот на една музикална идея са различни неща. Ramones могат да бъдат чути като урок по отсяване — какво остава, когато махнеш почти всичко излишно.