Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Нюпорт: как джазът намери голяма фестивална сцена
Джазът има силна връзка с малкия клуб, но фестивалната сцена отваря друга възможност: много различни изпълнители да се срещнат с широка публика в обща програма. Newport Jazz Festival е важна глава в тази промяна. Неговото начало води обратно към един бостънски клуб. От Storyville към Нюпорт В историческия разказ на фестивала Крисчън Макбрайд проследява работата на Джордж Уийн в Storyville, открит през 1950 г. През 1953 г. Илейн и Луис Лорилард го канят да пренесе джазовото преживяване в Нюпорт. Идеята получава фестивална форма през 1954 г. Важното тук е промяната на мащаба. Уийн носи опит от място, създадено за внимателно слушане, но трябва да мисли за съвсем различна организация и публика. Фестивалът предоставя нова рамка за музиканти, чиято популярност вече надхвърля възможностите на клубната сцена. По-голяма сцена, същият разговор между музиканти В жив джазов запис проследи не само солиста, а и реакциите на останалите. Как барабанистът подчертава фразата? Как пианото оставя място? Кога басът променя посоката? Размерът на публиката не отменя тези непосредствени отношения. После обърни внимание на аплодисментите: те могат да отбележат края на соло и да се превърнат в част от ритъма на вечерта. Такива детайли правят фестивалния запис повече от документ на правилно изсвирени ноти. Той запазва реакцията на цяла общност в определен момент. Историята на Нюпорт показва как интимният музикален разговор може да намери голяма сцена, без непременно да изгуби своята непосредственост.
Клавесинът: клавиши, които дърпат струните
Клавесинът има клавиши и струни, но не произвежда звук като пианото. Разликата е малка на вид и огромна като последица: струните се дърпат с перца, вместо да бъдат удряни с чукчета. Какво прави натиснатият клавиш Клавишът повдига елемент, носещ перце, което закача струната. При връщането механизмът позволява то да премине, без да я дръпне отново, а заглушител спира звученето. Това е описано в изданието на Metropolitan Museum за клавишните инструменти. Силата на отделния тон не се управлява чрез натиска на пръста по същия начин, както при пианото. Различните конструкции обаче могат да имат няколко набора струни и повече от една клавиатура. Клавесинът на Ян Куше в музейната колекция показва и как исторически инструмент е бил преустройван. Изразителност чрез други средства Липсата на пианистичен контрол върху силата на всеки удар не означава липса на изразителност. При слушане следете артикулацията, продължителността на тоновете и малките промени в разполагането им във времето. Сравнете една клавирна творба на клавесин и на пиано. Вместо да питате кое е „по-красиво“, чуйте кои линии изпъкват във всяка версия. Различният механизъм може да насочи вниманието към различни отношения между гласовете. Така клавесинът престава да бъде просто старо пиано. Той предлага собствен начин на музикално мислене, в който ясното начало на тона, ритмичната организация и преплитането на линиите имат особена тежест.
Защо пианото може да шепне и да гърми
Един и същ клавиш може да прозвучи едва доловимо или да изпълни залата. Тази възможност изглежда естествена, докато не погледнем механизма: пианистът не докосва струните, а управлява сложна система, която превръща движението на пръстите в удар. Чукче, струна и резонатор Натискането на клавиша задвижва чукче. Скоростта, с която то достига струните, влияе върху силата на звука. Историческият обзор на Yamaha свързва тази възможност с механиката, разработена от Бартоломео Кристофори. Самите струни не са достатъчни за голямата звучност. Техните трептения се предават през мостчетата към резонансната дъска, която задвижва повече въздух. Това е обяснено в ръководството за звукоизвличането. Също толкова важно е спирането на звука. Както показва обяснението на Yamaha за механиката, демпферите прекратяват трептенето на съответните струни, когато клавишът бъде освободен. Десният педал може да ги задържи повдигнати. Механиката управлява не само началото, но и продължителността. Да чуем докосването При следващ клавирен запис сравнете тих и силен пасаж. Разликата не е само в общата сила: началото на тона и съотношението между гласовете също променят впечатлението. Следете как изпълнителят отделя мелодията от съпровода. Две ръце могат да свирят едновременно, но да създават различна тежест на отделните линии. От слушателска гледна точка това е като внимателно осветяване на една част от картина. Зад тази изразителност стои конкретна механика. Познаването ѝ не отнема магията на музиката; помага ни да разберем колко прецизно движение е необходимо, за да звучи една фраза свободно.
Rhapsody in Blue: кларинетът, който отвори нова врата
Някои произведения се разпознават още преди да се е появила първата завършена тема. При Rhapsody in Blue това е началното кларинетно плъзгане — жест, който веднага задава характер и подготвя срещата между пианото и оркестъра. Ню Йорк, 12 февруари 1924 година Премиерата е в Aeolian Hall с оркестъра на Пол Уайтман и Джордж Гершуин на пианото. Началното кларинетно глисандо е изпълнено от Рос Горман. Тези данни са публикувани в официалния архив на Гершуин. Произведението е свързано с концерта на Уайтман Experiment in Modern Music и с идеята за среща на джазови и класически елементи. Гершуин го създава в кратък срок, докато работи и върху музикалната комедия Sweet Little Devil. Пианото между сцена и разговор След прочутото начало проследете кога пианото влиза като отделен събеседник и кога се свързва с общото движение. Смяната между солови и ансамблови моменти дава на музиката различен мащаб. Темите могат да бъдат запомнени бързо, но връзките между тях заслужават също толкова внимание. Чуйте как преходът променя очакването: понякога енергията се натрупва, друг път музиката сякаш спира, за да започне нова мисъл. Полезно е да сравните различни изпълнителски версии и оркестрови състави, като проверите какво точно слушате. Познатото заглавие не означава напълно еднакъв звуков облик. Тази гъвкавост помага на произведението да запази своя разпознаваем характер и едновременно да бъде преоткривано.
Clair de lune: лунната светлина между нотите на Дебюси
Понякога една кратка пиеса става толкова известна, че забравяме откъде е дошла. Clair de lune на Клод Дебюси има собствен живот в записи, филми и аранжименти, но първоначалният ѝ дом е по-голям клавирен цикъл. Третата част на една сюита Clair de lune, или „Лунна светлина“, е третата част на Suite bergamasque. Дебюси започва работата около 1890 г., а публикуването е през 1905 г. след промени. Лосанджелиската филхармония свързва заглавието с поезията на Пол Верлен и посочва по-ранното име Promenade sentimentale. Това е полезно напомняне, че годината на първоначалния замисъл и годината на окончателното издание не са едно и също. Познатото произведение може да е резултат от продължително преосмисляне, дори когато звучи естествено и непосредствено. Светлина без нарисувана луна При слушане не е необходимо да си представяте конкретен пейзаж. Обърнете внимание как пианото редува неподвижност и движение. Продължаващият да отзвучава тон може да свърже две фрази по начин, който е трудно да бъде описан с думи. Чуйте и останалите части на сюитата. Контекстът променя впечатлението от прочутата пиеса: тя вече не е самостоятелен остров, а част от поредица с различни характери. После сравнете две изпълнения, без да следите само общата продължителност. По-важни могат да бъдат малките забавяния, яснотата на вътрешните гласове и начинът, по който затихването е оставено да продължи. Именно в тези решения познатата музика получава нов живот.
Картини от една изложба: разходката между пианото и оркестъра
В Картини от една изложба музиката не стои неподвижно пред изображенията. Тя върви между тях. Повтарящата се Разходка ни напомня, че изложбата включва не само творбите, но и човека, който ги гледа. От приятелството до клавишите Модест Мусоргски създава клавирната сюита през 1874 г., вдъхновен от посмъртна изложба на художника и архитект Виктор Хартман. Програмата на Университета на Северен Тексас проследява тази връзка и по-късната оркестрация на Морис Равел от 1922 г. Равел работи по поръчка на диригента Сергей Кусевицки. В неговата версия различните инструменти придават нови цветове на отделните сцени. Сред характерните решения е алт саксофонът в Старият замък. Една музика в две пространства Пуснете първо началната Разходка на пиано, после в оркестрацията. Опитайте да чуете как един инструмент разпределя гласовете и как оркестърът ги разделя между различни тембри. Това е рядко удобен начин да усетим какво всъщност прави оркестраторът. След това изберете една „картина“ и сравнете настроението. Дали пианото ви кара да следите по-ясно ритъма и очертанията? Дали оркестърът насочва вниманието към цвят и пространство? Няма нужда двата отговора да се изключват. Произведението показва и как изкуствата разговарят помежду си. Изображението поражда музика, музиката получава нов инструментален облик, а слушателят изгражда свои картини. В тази последователност всяка версия добавя перспектива, без да изчерпва предишната.