Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Берлинската филхармония: когато публиката обгърне оркестъра
Какво се променя, ако оркестърът не стои в единия край на залата, а публиката го обгръща? Берлинската филхармония превръща този въпрос в архитектура. Нейната необичайна форма предлага различно усещане за общност между изпълнители и слушатели. Музикантите като пространствен център Берлинските филхармоници датират сградата от 1963 г. и свързват проекта с архитекта Ханс Шарун. Концертният подиум и музикантите са централната точка, около която се развива залата. Характерната покривна форма и жълтият външен цвят я правят лесно разпознаваема. Историята на дружеството на приятелите добавя още една подробност: откриващият концерт включва Деветата симфония на Бетовен под диригентството на Херберт фон Караян. Зад строежа стои и продължителна обществена подкрепа, включително набиране на средства. Публиката също влиза в картината При концертно видео от тази зала погледни отвъд оркестъра. Част от слушателите могат да се виждат зад музикантите. Това променя визуалната представа за сцената: изпълнението изглежда обградено от внимание, вместо насочено само към тъмнината пред себе си. Помисли и за собствените си концертни спомени. Дали близостта до определен инструмент е променила начина, по който си чул цялото произведение? Различната позиция може да насочи любопитството към партия, която обикновено остава на заден план. Берлинската филхармония е силен пример как архитектурният избор предлага въпроси към слушането. Пространството не композира музиката, но участва в начина, по който хората се срещат около нея.
Деветата на Бетовен: моментът, в който симфонията запява
Познаваме мелодията от финала, но Деветата симфония на Бетовен има много по-дълъг път до нея. Човешкият глас се появява след три инструментални части и променя самото усещане за мащаба на произведението. От дълъг замисъл до премиерата Според архива на Beethoven-Haus ранни скици за Симфония № 9 в ре минор, опус 125, съществуват още през 1815 г. Работата е подновена през есента на 1822 г., а завършването е през февруари 1824 г. Виенската премиера е на 7 май 1824 г. Финалът използва текст от одата На радостта на Фридрих Шилер. Симфонията стига до Лондон през следващата година, въпреки по-ранните планове и договорености с Филхармоничното дружество там. Защо финалът има нужда от началото Ако слушаме само прочутата мелодия, получаваме силно впечатление, но пропускаме натрупването преди нея. Опитайте цялата симфония като последователност от различни състояния. Не е нужно да им приписвате точен сюжет, за да усетите промяната в напрежението. В последната част обърнете внимание как инструменталното звучене подготвя навлизането на гласовете. Появата на думи променя начина, по който слушаме: абстрактното музикално движение вече се среща с ясно изказана човешка идея. След това върнете началната част. Тя може да звучи различно, когато знаем къде ще завърши пътуването. Това е едно от големите удоволствия на симфоничната форма — отделният момент носи собствена сила, но значението му расте чрез връзката с останалите.