Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Шакухачи: бамбукът, който превръща дъха в музика
При шакухачи дъхът не се скрива напълно зад тона. Той може да остане доловим и да стане част от изразителността. Затова една кратка фраза понякога привлича вниманието повече от дълъг бърз пасаж. Бамбукова флейта с духовна история Metropolitan Museum представя шакухачи като надлъжна бамбукова флейта, изработвана от частта близо до корена. През периода Едо тя е свързана със скитащите монаси комусо от школата Фуке и с практика на медитация. В тази среда инструментът има значение, което надхвърля концертното изпълнение. Историята му обаче не остава затворена в религиозната употреба. Постепенно той навлиза и в ансамбловата музика, а конструкцията се променя според новите нужди. Пауза, която принадлежи на музиката Музейният разказ проследява прехода към градската среда на Едо и приспособяването за свирене с други инструменти. Това показва жива традиция, способна да приема нов контекст, без непременно да изгуби разпознаваемия си глас. За първо слушане може да оставите настрана очакването за постоянен ритъм. Следете началото на тона, въздуха около него и момента, в който настъпва тишината. Дали следващата фраза продължава предишната мисъл, или започва нова? Така паузата престава да бъде липса на съдържание. Тя дава размер на звука и време той да бъде възприет. Шакухачи е особено интересна именно като среща между материал и действие: бамбукът определя възможности, а дъхът на изпълнителя ги превръща в лична музикална фраза.
Флейтата: музика от ръба на въздуха
Флейтата няма езиче, което да трепти в мундщука. Звукът започва там, където струята въздух среща ръба на отвора. На пръв поглед това е прост принцип, но управлението му изисква изключителна точност. Ръбът, който създава трептене Yamaha описва как въздухът, насочен към ръба на отвора в главата, взаимодейства с трептенията във вътрешността на тръбата. При напречната флейта устните оформят струята; при блокфлейтата това прави въздушният канал. Главата на съвременната флейта не е идеално цилиндрична. Нейната форма и обработката на отвора са част от акустичния замисъл. Видимата метална тръба крие прецизно изчислени и изработени детайли. Когато дъхът стане фраза В солов запис следете не само височината на тоновете, а и тяхната плътност. Една линия може да звучи въздушно и отдалечено, друга — ясно очертана и близка. Това променя емоционалното впечатление от мелодията. Паузите също заслужават внимание. При духов инструмент те могат да бъдат едновременно музикално решение и част от физическото дишане. Добре оформената фраза превръща тази необходимост в естествено движение. Сравнете флейта сама и флейта в оркестъра. В общото звучене тя може да подчертае горна линия или да добави светлина към друг инструмент. Не винаги най-важната роля е най-силната. Познаването на принципа на звукоизвличане прави този деликатен контрол по-разбираем. Зад привидната лекота стои непрекъснато взаимодействие между дъх, устни, въздух и тръба.
Out to Lunch!: Ерик Долфи отваря различна врата към джаза
Какво се случва, когато мястото на обичайното пиано бъде заето от вибрафон, а водещият музикант сменя три различни духови инструмента? Out to Lunch! на Ерик Долфи създава звуков свят, който може да бъде едновременно прозрачен, рязък и изпълнен с неочаквани цветове. Петима музиканти, необичаен баланс Сесията е на 25 февруари 1964 г. в студиото на Ван Гелдър. Долфи свири на алт саксофон, флейта и баскларинет. До него са Фреди Хъбард на тромпет, Боби Хътчерсън на вибрафон, Ричард Дейвис на бас и осемнайсетгодишният тогава барабанист Тони Уилямс. Това е описано в историята на Blue Note. Всичките пет композиции са на Долфи. Hat and Beard е посветена на Телониъс Монк, а Gazzelloni носи името на флейтиста Северино Гадзелони. Албумът е единственият му като лидер за Blue Note. Тишината между ударите Започнете с тембъра на вибрафона. Той оставя звук, който продължава да живее след удара, и така пространството между фразите се усеща по особен начин. Слушайте как духовите инструменти пресичат това пространство. Смяната на инструмента при Долфи също променя перспективата. Вместо да търсите един постоянен „главен глас“, приемете различните тембри като различни гледни точки към общата музикална среда. При този запис несигурността може да бъде част от удоволствието. Ако ритъмът ви изненада, не бързайте да го подреждате насила. Следете как музикантите реагират един на друг. Постепенно необичайното започва да звучи като последователен разговор, чиито правила се учат чрез слушане.
Sarah Vaughan: срещата на един глас с тромпета на Клифърд Браун
Певецът в джаз ансамбъл може да бъде не само разказвач, а и равностоен инструментален глас. Срещата на Сара Вон с Клифърд Браун е добър пример: вокалът и тромпетът имат различен материален звук, но споделят свободата да огъват мелодията. Защо албумът носи две имена Записът за EmArcy първоначално е озаглавен просто Sarah Vaughan. По-късно е преиздаван като Sarah Vaughan with Clifford Brown, за да се подчертае участието на тромпетиста. Каталогът на Verve посочва още Хърби Ман на флейта и Пол Куинишет на тенор саксофон. Материалът от 1954 г. включва стандарти като Lullaby of Birdland, April in Paris, Embraceable You и September Song. Представянето на архивното преиздание го определя като единственото албумно сътрудничество на Вон с Браун. Фразата има повече от един възможен край Вниманието лесно отива към силата и диапазона на гласа, но по-фините решения са също толкова интересни. Кога Вон задържа тон? Кога започва фразата малко по-късно, отколкото очакваме? Как тромпетът отговаря, без да повтаря буквално? Чуйте една бавна композиция, след което се върнете към Lullaby of Birdland. Промяната на темпото прави различни детайли видими за ухото. В бавната песен изпъква устойчивостта на тона; в по-подвижната — лекотата на преходите. Този албум позволява да чуем виртуозността като форма на общуване. Техниката е впечатляваща, но не стои отделно от песента. Тя помага на изпълнителите да намерят нов акцент в познат материал и да го предадат един на друг.