Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Abraxas: китарата на Santana в среща с латинския ритъм
Електрическата китара може да води мелодията, без да командва целия разговор. В Abraxas на Santana тя стои сред орган, бас и ударни, които непрекъснато променят усещането за движение. Това прави албума интересен дори за човек, който обикновено не слуша китарен рок. Девет части от един свят Официалната дискография на Santana поставя Abraxas през 1970 г. Сред деветте композиции са „Black Magic Woman/Gypsy Queen“, „Oye Como Va“, „Incident at Neshabur“ и „Samba Pa Ti“. Албумът започва със „Singing Winds, Crying Beasts“ и завършва с „El Nicoya“ — последователност, която предлага повече настроения от познатите радиохитове. Източник: официалната дискография на Santana. „Oye Como Va“ има собствен живот преди версията на Santana. Тито Пуенте я записва за El Rey Bravo от 1962 г.; по-късната рок интерпретация използва електрическа китара и орган Hammond B3. Така една мелодия позволява да сравним два различни инструментални езика. Източник: Craft Recordings за El Rey Bravo. Слушай и зад солото При първо слушане е лесно да следваш само китарата. При второ насочи вниманието към моментите, в които тя замълчава. Дали ударните запазват същото напрежение? Дали басът очертава нова посока, преди мелодията да се върне? Такива въпроси превръщат познатия запис в работа на цял ансамбъл. Полезно е и да оставиш композициите в албумния им ред. Контрастът между по-съзерцателен пасаж и плътен ритмичен епизод се усеща различно от поредица самостоятелни хитове. Abraxas дава повод да чуем виртуозността като способност да участваш в общо движение, а не само да заемаш преден план.
Back to Black: Ейми Уайнхаус между ретро звук и личен разказ
Ретро звукът може да бъде удобен костюм, но в Back to Black той среща ясно разпознаваем личен глас. Ейми Уайнхаус не звучи като безименна героиня от минала епоха. Именно напрежението между познатата музикална рамка и непосредственото ѝ присъствие прави албума толкова интересен за повторно слушане. Двама продуценти и един отчетлив център Recording Academy датира втория ѝ албум през 2006 г. В официалното представяне на изданието са посочени продуцентите Salaam Remi и Mark Ronson, както и влиянието на женските соул групи от шейсетте. В записа присъстват „Rehab“, заглавната „Back to Black“ и „Love Is a Losing Game“. През 2008 г. Уайнхаус печели пет награди „Грами“, сред които за запис и песен на годината с „Rehab“, както и за поп вокален албум. Отличията документират успеха, без да заменят срещата със самото изпълнение. Интонацията носи разказа Слушай как завършва една фраза. Дали гласът настоява, отстъпва, усмихва се или оставя съмнение? Подобни впечатления не изискват да превръщаме всяка песен в биографично разследване. Можем да се съсредоточим върху музикалния жест и върху начина, по който думите получават тежест. После проследи акомпанимента около същия момент. Кое подчертава гласа и кое му оставя място? Така албумът се разкрива като съвместна работа по атмосферата, а не само като поредица от силни вокали. Старите музикални асоциации дават рамка, но характерът се появява в конкретните решения вътре в нея.
Black Sands: Bonobo между бийта и живите инструменти
Когато жив инструмент влезе в електронен запис, той не е длъжен да бъде декоративен гост. В Black Sands инструменталните линии, ритъмът и студийната обработка участват в обща композиция. Границата между тях често е по-малко интересна от връзката им. Четвъртият албум на Bonobo Саймън Грийн, познат като Bonobo, издава Black Sands на 29 март 2010 г. Това е четвъртият му албум. Ninja Tune описват работата му с живи инструменти, голяма част от които свири сам, и участието на Андрея Триана във вокалната страна на проекта. Програмата започва с Prelude, следвана от Kiara и Kong. Сред песните са Eyesdown, The Keeper и Stay the Same, а заглавната композиция затваря албума. Финалът е с валсово движение — различно усещане от по-насечените ритми в други части. Аранжиментът като промяна на гледната точка Чуйте Eyesdown и проследете как вокалът се появява между ниските честоти и перкусионните детайли. После преминете към The Keeper, където песенната форма предлага друга опора. Един и същ продуцентски почерк може да работи с различни отношения между глас и ритъм. При заглавната композиция оставете вниманието върху мелодичното движение. Когато ударният модел се промени, инструментите сякаш получават нов начин да дишат. Това е добра причина финалът да се чуе след останалата програма, а не като случайно избрана отделна песен. Black Sands позволява да се насладим на общата мекота на звука, но има и по-детайлен вход: да следим как отделните партии си освобождават място. Тогава спокойното първо впечатление разкрива внимателно подредена композиционна работа.
Maxinquaye: гласове, които остават близо до ухото
В Maxinquaye гласовете понякога стоят толкова близо, че музиката започва да прилича на разговор, който не е предназначен за голяма зала. Тази интимност обаче не означава мекота. Под нея често има нервен ритъм и груба звукова повърхност. Дебютът на Трики Албумът излиза на 20 февруари 1995 г. Трики, чието име е Ейдриън Тоус, работи с продуцента Марк Сондърс, а Мартина Топли-Бърд има централно вокално присъствие. Историята на записа в uDiscover Music проследява и гостуването на Алисън Голдфрап в Pumpkin. Един от най-ясните примери за преобразяване е Black Steel. Песента преработва Black Steel in the Hour of Chaos на Public Enemy, но сменя и вокалната гледна точка, и инструменталната среда. Познатият материал вече действа по друг начин, защото е поставен в различно тяло. Когато двата гласа не се сливат При слушане на Overcome следете отношенията между вокалните линии. Те могат да споделят пространство, без да се превръщат в гладък хор. Разликата между тембрите остава видима за ухото и създава напрежение дори в спокойните участъци. После сравнете с Black Steel. Контрастът показва защо определението „бавна електронна музика“ е недостатъчно за този албум. Тук има различни скорости на мисълта, различна плътност и различна степен на откритост. Не е нужно да обясняваме всеки звук чрез личната биография на автора. По-полезно е да чуем как записът организира близост и дистанция: кога вокалът изглежда почти сам и кога инструментите го притискат. Тези промени дават на Maxinquaye драматургия, която остава осезаема и без да знаем историята зад всяка композиция.
Mezzanine: Massive Attack и нощната страна на трип-хопа
Бавният ритъм не е задължително спокоен. В Mezzanine той може да носи напрежение, което се натрупва дълго преди да се появи силен звук. Massive Attack строят среда, в която басът, китарите и гласовете имат различна тежест и различна дистанция до слушателя. Третият албум отваря по-тъмна врата Записът излиза на 20 април 1998 г. и е третият албум на групата. Нийл Дейвидж участва в продукцията, а китарните и постпънк влияния стават важна част от палитрата. Историята и участниците са разгледани в материала на uDiscover Music, издателската платформа на Universal Music. В Angel пее Хорас Анди. Елизабет Фрейзър участва в Teardrop, Black Milk и Group Four, а Сара Джей Хоули — в Dissolved Girl. Различните гласове не са взаимозаменяеми украшения: всеки променя начина, по който възприемаме инструменталната среда около него. Напрежение чрез търпение На 2 май 1998 г. Mezzanine достига първото място в британската албумна класация — първият такъв резултат на Massive Attack, както показва историята на класирането. Това обаче е само контекст; по-интересният въпрос е как толкова особена музикална среда успява да задържи вниманието. Започнете с Angel и проследете нарастването на плътността. После чуйте Teardrop, където гласът създава различен център на тежестта. Сравнението показва колко много може да се промени без рязко ускоряване на темпото. За този албум е полезно умерено ниво на звука и внимание към тихите слоеве. Ако чуваме само най-мощния бас, пропускаме отношенията между близък вокал, отдалечен шум и постепенно появяваща се китара. Именно тези отношения правят нощната атмосфера на записа толкова убедителна.
Graceland: срещата на Пол Саймън с южноафриканския звук
Понякога промяната започва със слушане. За Пол Саймън тя води до Graceland — албум от 1986 г., в който неговият авторски почерк се среща с южноафрикански музиканти. Резултатът е богат на мелодии, но историята му не може да бъде разказана само като безгрижно музикално пътешествие. Сътрудничеството има конкретни имена Сред участниците в проекта са Ladysmith Black Mambazo, General M. D. Shirinda and the Gaza Sisters, Boyoyo Boys и Tao Ea Matsekha. Саймън работи със звукорежисьора Рой Хейли. Есето на Марк Елиът за Библиотеката на Конгреса описва сесиите в Южна Африка през 1985 г. и последвалото оформяне на албума. Източник: Library of Congress, Graceland. Записите се случват по време на апартейда и културния бойкот срещу режима. Пътуването на Саймън предизвиква критики. Този контекст е част от историята: успехът на албума не заличава спора за начина, по който е осъществен проектът. Да чуем повече от познатия припев В оригиналната последователност са The Boy in the Bubble, Diamonds on the Soles of Her Shoes, You Can Call Me Al и Homeless. Те показват различни страни на записа — ритмична подвижност, вокално взаимодействие и промени в плътността на аранжимента. Източник: официалната дискография на Пол Саймън. Ако познаваш само най-популярния сингъл, обърни внимание на баса и на местата, където водещият глас отстъпва. Кой движи песента в тези секунди? Как се променя усещането, когато инструментите намалеят и остане вокалната група? Това слушане дава място на съавторите на звука, чиито имена понякога остават скрити зад голямото име върху обложката. Graceland е интересен именно като среща между хора с различни музикални биографии. За да разберем такава среща, трябва едновременно да чуем радостта в записа и да помним обстоятелствата около него.