Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Bitches Brew: Майлс Дейвис превръща студиото в лаборатория
Как звучи джазът, когато студиото престане да бъде само място за запис? При Bitches Brew на Майлс Дейвис самото сглобяване на музиката става част от нейния характер. Електрически и акустични инструменти се срещат в плътно пространство, в което отделният глас ту изплува, ту отново се скрива. Електрическата лаборатория на Майлс Двойният албум излиза на 30 март 1970 г. Продуцент е Тео Масеро. Официалната дискография на Дейвис описва съчетанието от електрически инструменти, студийни ефекти и обработка на записания материал. Това е важна подробност: резултатът не бива да се възприема като прозрачен документ на обикновен концерт. Сред участниците са Уейн Шортър на сопран саксофон, Бени Мопин на баскларинет и Джон Маклафлин на китара. Електрическите пиана на Чик Кърия и Джо Завинул разширяват звуковото поле около тромпета. Имената са впечатляващи, но по-интересен е начинът, по който инструментите се преплитат. Музика без бърз изход Започнете с Pharaoh's Dance, без да търсите обичайното редуване на куплет и припев. Следете кога се появява нов слой и как той променя усещането за вече звучащите партии. Понякога драмата идва от гъстотата, а не от нова тема. В заглавната композиция оставете повторението да изгради напрежение. Тук продължителността е част от преживяването: музиката дава време на слуха да открие детайлите вътре в общия поток. Така Bitches Brew предлага различен вид слушателско внимание. Вместо да чакате солистът да приключи, можете да проследявате едновременно няколко линии. Албумът постепенно се превръща от непозната маса от звуци в място с много входове.
Mingus Ah Um: басът води разговор с цял оркестър
При Чарлз Мингъс традицията не стои зад стъкло. Тя говори, спори, танцува и понякога вдига глас. Mingus Ah Um събира различни лица на джаза, без да ги превръща в музейна обиколка. Свобода вътре в композицията Албумът излиза през 1959 г. В есето на Джон Ф. Гудман за Библиотеката на Конгреса е описан работният подход на Мингъс: той представя музикалната рамка на пиано и оставя пространство за индивидуалния стил на изпълнителите. Авторската структура и импровизацията не са противоположности. В записа участват, наред с други, саксофонистите Букър Ървин и Джон Хенди, пианистът Хорас Парлан и барабанистът Дани Ричмънд. Goodbye Pork Pie Hat е почит към Лестър Йънг, а Better Git It in Your Soul свързва джазовото движение с блус и госпъл енергия. Една тема може да има повече от един живот Fables of Faubus присъства тук в инструментален вариант. В по-късния запис от Charles Mingus Presents Charles Mingus през 1960 г. се появява и вокалната страна на произведението. Разликата е документирана в същото есе и е важна, когато сравняваме версии с едно заглавие. За слушателя албумът предлага постоянна смяна на характер. След енергичното начало бавната линия на Goodbye Pork Pie Hat отваря друго пространство. Този контраст не разпада програмата, а показва колко широк може да бъде почеркът на един композитор. Слушайте не само солата, но и местата, където няколко инструмента говорят едновременно. Там най-добре се усеща особеният баланс: музиката има ясна посока, но отделните гласове запазват собственото си поведение. Именно това прави ансамбъла жив, вместо просто прецизен.
A Love Supreme: четири части на едно музикално посвещение
Четири музиканти, четири части и усещане за една обща посока. A Love Supreme е албум, който не е нужно да бъде разбиран чрез сложна теория, за да въздейства. Достатъчно е да проследим как кратка музикална идея се превръща в продължителен разговор. Една декемврийска сесия На 9 декември 1964 г. Джон Колтрейн записва произведението в студиото на Руди Ван Гелдър в Енгълууд Клифс, Ню Джърси. С него са пианистът Маккой Тайнър, басистът Джими Гарисън и барабанистът Елвин Джоунс. Съставът и датата са потвърдени в официалното издание на Колтрейн. Частите са Acknowledgement, Resolution, Pursuance и Psalm. На следващия ден музикантите се връщат в студиото с Арчи Шеп и втория басист Арт Дейвис, за да работят отново върху началната част. Тези алтернативи са представени в The Complete Masters. Завършеният запис и възможните му пътища Съществуването на допълнителната сесия е интересно напомняне: дори произведение, което днес възприемаме като неизбежно цяло, е можело да получи друга форма. Архивните версии не обезсилват оригинала; те показват решенията, които стоят зад него. При първо слушане останете с основния квартетен запис. Следете как басът задава опора и как саксофонът се отдалечава от нея, без да прекъсва връзката. Пианото и барабаните не просто поддържат солиста, а променят напрежението около всяка фраза. Едва след това алтернативните изпълнения стават особено ценни. Ухото вече познава основната посока и може да забележи как допълнителен инструмент изменя баланса. Така слушането преминава от възхищение пред завършения албум към любопитство към самия процес на създаване.
Blue Lines: началото на един различен градски звук
Градският звук рядко се ражда от един жанр. В Blue Lines се срещат различни музикални навици: слушане на плочи, работа с гласове, любов към баса и внимание към песента. Резултатът има собствен характер, дори когато отделните му влияния са разпознаваеми. Бристолският дебют Massive Attack издават Blue Lines през 1991 г. Джони Долар участва в продукцията, а сред важните гостуващи гласове са Шара Нелсън и Хорас Анди. Издателският обзор на албума свързва смесването на хип-хоп, соул, фънк, дъб и електроника с диджейския опит на музикантите в Бристол. Особено показателна е Unfinished Sympathy. Според архива на Abbey Road песента е написана от членовете на Massive Attack заедно с Нелсън и Долар, а струнният аранжимент е на Уил Малоун. Оркестровата партия е записана в Abbey Road с инженер Хейдън Бендъл. Струнните не стоят само на заден план Чуйте как оркестровата линия и вокалът обменят ролята на водещ глас. Струнните не просто удвояват мелодията или запълват празнини; те променят мащаба на песента. Ритмичната основа остава ясна, докато над нея се разгръща много по-широко движение. След това преминете към Safe from Harm. Сравнете не „кой хит е по-добър“, а как различната басова опора променя отношението към гласа. Така албумът се разкрива като поредица конкретни решения, а не само като представител на жанров етикет. Blue Lines заслужава връщане именно заради тези отношения. В него танцувалната основа, човешкият глас и студийната конструкция могат да бъдат еднакво важни, без да си отнемат мястото.
Leftism: когато басът се превърне в архитектура
Басът може да бъде мелодия, ритъм и усещане за пространство. В Leftism той често изпълнява и трите роли. Leftfield изграждат албум, който запазва връзката с клуба, но допуска различни гласове и различни начини на движение. Четири гласа, четири входа Нийл Барнс и Пол Дейли издават дебютния си албум през януари 1995 г. Официалната история на групата посочва ключовите сътрудничества: Джон Лайдън в Open Up, Тони Холидей от Curve в Original, Ърл Сикстийн в Release the Pressure и Нийл Коул, известен като Djum Djum, в Afro-Left. Това не е просто списък с гостуващи имена. Различният начин на произнасяне и фразиране променя характера на ритъма. Един вокал може да звучи като предизвикателство, друг да носи лекота или усещане за разговор. Инструменталната основа трябва да остави място за тези разлики. Албумът като маршрут през клуба Официалното преиздание Leftism 22 включва ремастериран оригинал и нови ремикси на единадесетте композиции. То е полезно за сравнение, но първото запознанство си струва да остане с оригиналната последователност. Така се чува как албумът редува натиск и по-широко пространство, вместо да преследва една непрекъсната кулминация. Опитайте да следите баса в Release the Pressure, след което преминете към Open Up. Не е необходимо да измервате честоти или темпо: обърнете внимание как се променя усещането за тежест и как гласът застава над него. Leftism дава добър пример защо танцувалният албум заслужава внимателно слушане и извън клубната среда. Под телесния импулс има композиционни решения, а общият звук може да побере много различни характери.
Horses: когато поезията срещна пънк сцената
Как звучи поезията, когато напусне страницата? В Horses тя не застава като украшение върху рок акомпанимент. Гласът командва темпото, повтаря образи и понякога превръща песента в сцена. Дебютът на Пати Смит позволява на думите да бъдат едновременно разказ и физическо присъствие. Поетеса с рок група Албумът излиза през 1975 г. за Arista, а продуцент е Джон Кейл. В групата свирят Лени Кей и Айвън Крал, барабанистът Джей Ди Дохърти и пианистът Ричард Сол. Историята обаче започва преди студиото: през февруари 1971 г. Смит изнася поетично четене с китарен съпровод на Кей. Тази връзка между рецитация и усилен инструмент е проследена в есето на Библиотеката на Конгреса. В Gloria тя преработва песента на Ван Морисън чрез собствен текст. Land също включва чужд музикален материал в по-голяма авторска конструкция. Така познатият припев може да се превърне във врата към непознат разказ, вместо да остане обикновен кавър. Песни, които променят размера си Осемте композиции включват както сравнително стегнати форми, така и дългите Birdland и Land. Оригиналният ред може да се види в изданието на Sony за петдесетгодишнината. За първо слушане си струва да проследите именно смяната на мащаба: кратката песен подготвя ухото за по-свободната композиция. Слушайте къде Смит започва да пее и къде отново преминава към говор. Границата рядко стои неподвижно. Понякога инструментите задават посоката; друг път сякаш чакат гласът да довърши мисълта си. Това прави Horses подходящ албум и за хора, които обикновено търсят в музиката преди всичко текст. Думите тук имат значение, но начинът на произнасяне е също толкова важен.