Истории зад музиката
Новини, открития и любими моменти от света на музиката — подбрани за слушане с настроение.
Fairlight CMI: когато записаният звук стана клавишен инструмент
Какво се случва, когато записаният звук стане материал за свирене? Fairlight CMI предлага един от знаковите отговори в историята на електронната музика. Вместо клавиатурата да бъде свързана само с традиционна представа за пиано или орган, тя получава ново отношение към самия запис. Австралийската следа в цифровия звук Националният филмов и звуков архив на Австралия датира Fairlight CMI през 1979 г. и посочва Питър Вогел и Ким Райри като негови създатели. Разработката стъпва върху микропроцесорната система на Тони Фърс в Сидни. Архивът определя инструмента като първия полифоничен цифров семплиращ синтезатор и отбелязва употребата му от Кейт Буш, Брайън Ино и композитори за кино и телевизия. Това поставя машината едновременно в историята на музикалните инструменти и на студийните технологии. От разпознаваем предмет до нов тембър Представи си кратък звук, който вече познаваш — удар, гласна, звън. Как би се променило усещането, ако той започне да изпълнява мелодична или ритмична роля? Именно подобен мисловен експеримент прави семплирането интересно: първо разпознаваш произхода, а после започваш да слушаш музикалната функция. В електронен запис можеш да проследиш дали един необичаен тембър се повтаря като знак между различните части. Ако го премахнеш мислено, остава ли същата песен? Понякога малък звуков детайл носи повече характер от цял допълнителен акорд. Историята на Fairlight е покана да мислим за звука като за материал, който може да получава нов контекст, а не само като за документ на вече случило се изпълнение.
Албанското исо-полифонично пеене: силата на общия тон
В албанското исо-полифонично пеене устойчивият тон не е неподвижен фон. Той е опора, около която другите гласове изграждат напрежение, движение и обща форма. Какво означава „исо“ ЮНЕСКО свързва термина с исона във византийската църковна музика — продължителен съпровождащ тон. В описаната албанска традиция соловите партии се съчетават с хорово поддържана опора. Практиките не са еднакви във всички области. При тоските тонът е непрекъснат и се поддържа чрез редуване на дишането, докато при лабите може да има и ритмично оформяне, свързано с текста. Тази разлика показва разнообразието вътре в общото название. Общото звучене изисква общо внимание Пеенето съпровожда различни обществени и семейни събития. Традицията е обявена за шедьовър през 2005 г. и включена в представителния списък на нематериалното културно наследство през 2008 г. За да чуем структурата, можем първо да следим водещата мелодия. След това да обърнем внимание на гласа, който ѝ отговаря, и на общата опора. При третото слушане отделните роли започват да се събират в по-ясна картина. Така устойчивият тон престава да изглежда като най-лесната част. Той изисква съгласуване и постоянство, от които зависи цялото. Албанското многогласие предлага силен пример как музикалната сложност може да се роди от отношенията между хората, без да има голям инструментален състав или богата сценична техника.
Мандолината: защо струните вървят по двойки
Мандолината изглежда като малък инструмент, но под пръстите има повече струни, отколкото подсказва първият поглед. Типичната подредба е в четири двойки — важна част от нейния характер. Осем струни, четири групи Неаполитанската мандолина на Антониус Винача от 1781 г. в Metropolitan Museum има осем струни в четири двойни групи. Настройката следва тоновете на цигулката: сол, ре, ла и ми. Близостта е в подредбата на височините, а не в начина на извличане на звука. Двойките са видими още при поглед към мостчето и ключовете. Те превръщат привидно малката повърхност в внимателно организирана система. Историческият пример показва и характерния изпъкнал гръб на този тип мандолина. Формата не остава неподвижна В същия музей се пази мандолина на Орвил Гибсън от 1898 г. Тя използва извити горна и задна дъска, свързани с подхода при цигулковите инструменти, както и подвижно мостче и отделен струнник. Двата предмета показват защо общото име не означава една-единствена форма. Майсторите търсят различни решения за корпус, проекция и удобство, като запазват разпознаваемата идея на инструмента. В запис мандолината може да се чуе като отчетлив ритмичен акцент или като линия, която трепти над останалите гласове. Проследете дали изпълнителят оставя тоновете да затихват, или ги подновява с бързи движения. Тогава осемте струни престават да бъдат любопитна цифра и се превръщат в част от музикалния разказ.
Remain in Light: Talking Heads и ритъмът като архитектура
При някои записи основният въпрос е каква мелодия ще остане в главата ни. При Remain in Light първо забелязваме движението. Кратки инструментални фигури се застъпват, разминават и отново се срещат, докато гласът намира мястото си сред тях. Песента като система от ритми Talking Heads издават албума през 1980 г., с Брайън Ино като продуцент. Каталогът на Rhino подчертава ролята на африканските полиритми и работата с повтарящи се инструментални фрагменти. Сред гостите са китаристът Ейдриън Белю и клавиристът Бърни Уоръл. Това е полезна отправна точка за слушане. Вместо да очакваме китарата непрекъснато да води мелодията, можем да я чуем като още един ритмичен глас. Басът и ударните също не се ограничават до фон. От отношенията между отделните партии се ражда усещането за непрекъснато движение. Разговорът продължава през океана През 2018 г. Анжелик Киджо издава своя версия на целия албум. В официалната ѝ дискография проектът е представен като нов прочит на връзките между тези песни и африканската музика. Продуцент е Джеф Баскър. Това дава рядка възможност: един и същ набор композиции да се чуе през различни гласове, езици и инструментални решения. Започнете с Born Under Punches, после преминете към Once in a Lifetime. В първата следете как инструментите създават плътна мрежа; във втората обърнете внимание на контраста между почти речитативните части и припева. Накрая сравнете с прочита на Киджо, без да търсите победител. По-интересно е кои елементи разпознавате веднага и кои изпъкват едва след промяната. Добрата композиция може да запази характера си, дори когато сменя обкръжението си.
„Purple Rain“: годината, в която Prince събра киното и музиката
През 1984 г. „Purple Rain“ събира Prince, The Revolution, едноименен филм и албум в общ културен момент. Част от музиката, която звучи толкова завършено на плоча, има основа в изпълнение на живо в клуба First Avenue в Минеаполис. Концертът вътре в студийния албум Официалната дискография разказва, че „Purple Rain“, „Baby I’m a Star“ и „I Would Die 4 U“ са представени за първи път на благотворителен концерт за местна танцова компания. Записите от вечерта стават част от основата на албума. Събитието е и първата сценична поява на китаристката Wendy Melvoin с тази формация на The Revolution. „Purple Rain“ в официалната дискография на Prince. В състава са още Lisa Coleman, Dr. Fink, BrownMark и Bobby Z. Техните имена помагат да видим албума като работа на конкретна група около Prince, а не само като абстрактен продукт на един известен автор. First Avenue като място и филмова сцена Във филма клубът е пространство на музикално съперничество между групата на Prince и The Time. Официалната история на албума „Ice Cream Castle“ уточнява, че филмовият разказ е частично измислен, макар духът на съревнование да има връзка с по-ранни музикални срещи между участниците. The Time и контекстът на филма. Това разграничение прави гледането по-интересно. Можем да оценим сценичната енергия, без да приемаме всеки филмов епизод за буквална биография. Киното изгражда история; записаната музика има собствена история на създаване. От кратък удар до дълго разгъване Албумният списък преминава от „Let’s Go Crazy“ към песни като „When Doves Cry“, а накрая оставя място на „Purple Rain“. При последователно слушане контрастът между стегнатите форми и големия финал става особено отчетлив. Официалната дискография отчита 24 седмици на първо място в Billboard 200. Числото показва мащаба на успеха, но за музикалното преживяване е полезно да следим как гласът, китарата и групата си предават водещата роля. „Purple Rain“ остава силен пример как концертна енергия, студийна работа и кино могат да се срещнат. Общото заглавие ги свързва, но всяка от тези форми предлага различен вход към музиката.
Една пешеходна пътека, милиони погледи: корицата на „Abbey Road“
Четирима души пресичат улица и кадърът се превръща в една от най-разпознаваемите обложки в музиката. Снимката за „Abbey Road“ е направена на 8 август 1969 г. от Iain Macmillan. Зад привидната ѝ непринуденост има съвсем конкретна организация: фотографът е на стълба, а полицай задържа движението. Няколко пресичания, един избран образ В официалния разказ за юбилейното издание на албума The Beatles описват как John Lennon, Ringo Starr, Paul McCartney и George Harrison пресичат близо до студиото. Редът им в прочутия кадър е точно този. Простото действие дава на фотографията посока и ритъм: телата и белите ивици създават композиция, която може да се разпознае дори без надпис. Историята на снимката в официалния сайт. Тук снимката не представя сцена от песен и не предлага театрален декор. Тя използва действителна градска среда. Това е добра причина да се върнем към оригиналния кадър и да забележим колко работа вършат пространството, перспективата и разстоянията между хората. Албум без име отпред „Abbey Road“ излиза на 26 септември 1969 г. Официалната му страница отбелязва, че това е първият албум на групата, на чиято предна корица няма нито нейното име, нито заглавието. Разпознаваемостта е поверена на изображението. „Abbey Road“ — официална албумна страница. Същият източник уточнява важна хронологична особеност: това е последният записан албум на The Beatles, но не и последният издаден. Когато подреждаме дискографията само по датите на появата ѝ в магазините, можем да пропуснем действителната последователност на студийната работа. Как образът променя срещата с музиката Корицата е първият контакт с един албум още преди да прозвучи началната песен. При „Abbey Road“ тя не обяснява съдържанието с думи. Оставя четири фигури в движение и позволява на слушателя да пренесе това усещане в музиката. Историята е интересна и като урок по визуална простота. Не е необходимо да добавяме тайни символи към всеки детайл, за да оценим снимката. Достатъчни са документираният ден, работата на Macmillan и смелото решение изображението да остане само на предната страна. Понякога една обикновена улица се оказва напълно достатъчна сцена.